Преди години поколения наред децата са били възпитавани в уважение към възрастните. По последна мода в родителството децата вече не са задължени да уважават никого или да изпълняват нечии заръки. Нещо повече, родителите започват да се чувстват длъжни да уважават и да се съобразяват с всичко, което детето им пожелае. Каква е причината?
От една страна, се забелязва прогрес в начина на мислене и в отношението към малките – за разлика от практиките в недалечно минало, днес вече е по-скоро изключение родител да посегне на дете или да го накаже сурово за лошо поведение. Родителите се запознават с нови методи на възпитание, които изключват физически наказания, крясъци, и часове стоене в ъгъла. Какво обаче забелязваме, като излезем навън? Ядосани, ревящи деца, които дърпат родителите си към магазина за играчки или бонбони, крещят неистово „Искааааам!!
“ и раздават заповеди на пребледнелите си от притеснение родители („Дай ми!“, „Веднага!!“), които бързат да угодят на каприза, само и само да има мир.ПроблемътЗащо модерните възпитателни методи сякаш не дават резултата, който обещават?
Отговорът е в липсата на твърдост и последователност от страна на родителя. Модерните методи на възпитание дават отлични резултати, ако бъдат използвани правилно. Проблемът е, че много родители са под влияние на емоциите си в ключовия момент, когато е време да приложат теоретичните си знания на практика, и не съумяват да го направят както трябва, а модифицират метода, хващат една част от него, ако изобщо си спомнят каквото и да е в момента на афект, и го прилагат за няколко секунди, след което решават, че това няма да даде резултат и започват да се тревожат, че не могат да овладеят поведението на едно малко дете.Да разгледаме психологическата страна на нещата.
Детето не се ражда научено. То ще прави нещата, които родителите, съзнателно или не, са му позволили да прави. То ще стигне дотам, докъдето му е позволено да стигне, и нито крачка по-далеч. Удобно, но безотговорно е да се твърди, че едно дете просто си е палаво и непослушно, такова се е родило и това е положението.
Погрешно е изразът „силен характер“ да се тълкува като „дете, което не слуша никого“, но този израз е един от малкото поводи за гордост на родител, който не успява да се справи с възпитанието на детето си.Така неусетно детето се превръща в човек, който не уважава никого, знае единствено да изисква със заповеди, прави, каквото си поиска, независимо от последствията. Книгите, описващи модерните методи за възпитание, целят да научат родителите на уважение и правилно отношение към децата, но в двупосочен процес – предполага се, че детето също уважава и се отнася правилно към възрастните. Идеята не е децата да бъдат третирани като царе, а родителите като слуги.
Идеята е в отношението си едни към други и двете страни да получават необходимото уважение и подходящото отношение. Децата обаче са малки и неопитни. Те нямат знанията и опита, необходими за взимане на правилни решения, с оглед на дългосрочните последствия. Неслучайно с пълнолетието идва свобода, която детето дотогава няма.
Прочетете цялата статия на страниците на новия брой на ВВС Знание.
