Една от легендарните фигури в българския баскетбол Георги Младенов вече има своя автобиография.Книгата „Георги Младенов – Моят живот, моята игра“ на издателство „Премиум букс“ е с 216 страници плюс 16 цветни, като е с меки корици и на цена 23 лв. Уводът е написан от обичания спортен журналист и писател Иво Иванов.Автобиографията ще излезе на пазара на 25 ноември.
Първите 100, които поръчат книгата чрез този или някой от останалите сайтове на Фрий Медиа Груп, ще получат книгата с автограф от Георги Младенов.Може да правите своите поръчки на e-mail: office@bgbasket.com.Човек на име БъдещеПреди две години най-после се добрах на няколко километра от едно от най-странните места на планетата – езеротo Маракайбо във Венецуела.
Колкото и да звучи невероятно, тук от векове бушува непрекъсната гръмотевична буря. Зловещ облак с купесто-дъждовни намерения се образува всяка вечер точно над мястото, където мързелива река се влива в жадната паст на най-голямото южноамериканско езеро. На коренното индианско племе бари дължим името на реката – Кататумбо. На техния език това означава „Домът на гръмотевиците”.
Бурята е винаги тук – дива, опасна, загадъчна и зашеметяващо пленителна. Сателит на НАСА установи, че никъде на земята няма повече светкавици нa квадратен километър, и нарече езерото Маракайбо световна столица на мълниите. Все още не е ясно точно на какво се дължи този странен природен феномен, но метеоролозите имат няколко теории. Езерото е обградено от три планински масива, които вкарват в капан тропическо въздушно течение, пристигащо от Карибския басейн.
Топлият въздух се издига високо към зъберите, където се дестабилизира в резултат на сблъсъка си с хладен планински въздух. Образувалият се намръщен облак носи колосален електрически потенциал. В тази наситена с напрежение атмосферна каша привличането между положително и отрицателно заредени частици е неустоимо и води до освобождаването на неистова енергия. Светкавиците са постоянни, неуморими и изумителни.
Вечната буря на Маракайбо е едно от чудесата на природата и вече стотици години продължава да чертае огнени паяжини над голямото тропическо езеро. Поне на пръв поглед книгата, която държите в ръцете си, няма нищо общо със синоптичните абсурди на Южна Америка. Всъщност, за да стигнем от езерото Маракайбо до мястото, където за пръв път видях Георги Младенов, ще трябва да пропътуваме не само 9600 километра в пространството, но и няколко десетилетия във времето. Това е така, защото зала „Сливница“ отдавна не съществува.
Като хлапе влизах в нея като в храм. За минувачите по улицата залата бе малка, невзрачна постройка с жълтеникава мазилка. За мен обаче тя бе Миланската Скала, а скърцащите в нея кецове и ритъм секцията нa подскачащитe топки създаваха баскетболна хармония, по-опияняваща от увертюрата на „Тоска“. Идвах още като хлапе в това светилище на играта не само за да гледам официални юношески и девически турнири, но и за да попивам жадно тренировките на мъжките и женските баскетболни легенди, които почти всяка вечер правеха изумителни неща между двата коша.
Точно там, в добрата стара „Сливница”, преди малко повече от много отдавна се натъкнах за пръв път на автора на тази книга. Седнах върху една от набедените за трибуни дървени пейки, за да гледам някакъв юношески турнир, и вниманието ми бе моментално приковано от един от играчите на „Левски“. Беше просто различен. Не знаех с кого да го сравня.
Техниката, координацията, скоростта, стрелбата, начинът, по който се движеше, се намираха в свое собствено измерение, до което останалите играчи нямаха достъп. Но не това беше най-впечатляващо. Енергията му! Постоянен поток от дива, непокорна, стихийна енергия изригваше от него и сякаш изсмукваше целия кислород от старата зала, оставяйки публиката без дъх.
Младежът летеше яростно между двата коша като обсебен от хиляди избягали от преизподнята демони. Стреляше, подаваше, пресичаше, блокираше, пробиваше, поднасяше. От време на време крясъкът му разтърсваше запотените прозорчета бойници на „Сливница“. Той бе навсякъде – в защита, в нападение, в изплашените очи на съперниците си, във всяка една точка от крайния резултат.
Към края „Левски“ имаше минимална преднина, но изходът от мача не подлежеше на съмнение. Това бе човек, който не можеше да загуби. Натурата му го изключваше като възможност. До мен бе седнал наставник на юношите на „Славия“, който забеляза изумлението ми.
„Това момче е бъдещето”, поклати глава треньорът. „Има ли име това бъдеще?”, попитах. „Има.
Георги се казва. Георги Младенов. Запомни това име, момче.” Наставлението, разбира се, беше излишно.
Нямаше как да не го запомня. Както аз, така и целият български баскетбол. Тогава не го знаех, естествено, но… се досещах.
Досещах се, че този човек ще промени играта, ще окаже влияние върху нейното развитие и ще остави незаличима следа в историята й. През годините съм го виждал да върши неща на баскетболното игрище, които не подлежат на описание. Виждал съм го да вкарва 50 точки с контузено коляно. Виждал съм го да печели мачове със стрелба от центъра.
Виждал съм го да бие чадъри на 210-сантиметрови гиганти. Виждал съм го да надиграва великите Галис, Петрович, Янакис, Кукоч. Виждал съм го на 40-годишна възраст да включва своя неподражаем баскетболен процесор на такива обороти, че да омаломощава с лекота 20-годишни защитници. Виждал съм го да вписва името си в митологията на европейския баскетбол.
Колко странно нещо е животът, как бързо прелитат годините – ето че младежът, чието име беше Бъдеще, е написал книга за миналото. Своето и моето. Защото и аз, и моите връстници израснахме с него и неговите подвизи. Ние сме рожби на неговото време и влияние.
В тази книга присъстват имената на много от моите най-големи идоли и най-скъпи приятели. Някои от тях ме накараха да бърша сълзи от лицето си, защото успяха да оживеят на тези страници, въпреки че вече не са между живите. Няколко години след онази паметна вечер в зала „Сливница“ написах своята първа статия. Беше във вестник „Старт“.
Заместник-главният редактор Климент Величков очакваше, че ще пиша за Майкъл Джордан или Джо Монтана, но аз си грабнах касетофончето и отидох да интервюирам учителя по физическо в 127-о училище „Иван Денкоглу” в София. С ограничени ресурси, няколко гумени топки и куклено физкултурно салонче този човек бе успял да превърне гимназията в инкубатор за елитни баскетболисти. Живеех през две улици и подобно на останалите деца в махалата усещах влиянието му. Това бе едно от малкото места в България, където по дворове и площадки се играеше предимно с оранжева топка.
В квартала витаеше баскетболна атмосфера. Възхищавах се на човека, създал тази малка вселена, и исках да разкажа точно неговата история. При публикуването на статията редакторът бе допуснал малка грешка. Притеснявах се, че учителят ще ми се разсърди заради тази неточност, и не посмях да му се обадя.
Година по-късно се натъкнах на него в зала „Христо Ботев”. Смутих се, а той дойде при мен и без да ми каже нито дума, просто ме прегърна. И ето че днес след толкова години пиша предговора към книгата на неговия неподражаем син. Защото преподавателят по физическо беше Младен Младенов – бащата на бъдещата баскетболна звезда и настоящ герой на тази книга.
Дали е случайно, или просто нещата рано или късно намират своето място във филигранната прежда на съдбата? Георги Младенов бе олицетворение на любимия спорт в продължение на десетилетия, мост между две турбулентни столетия и съединителна тъкан на три баскетболни генерации. Ако беше роден в друга епоха, Георги Младенов щеше да играе в НБА. Не го предполагам – знам го!
Той притежаваше всичко, което е необходимо, за да играеш сред най-добрите: мълниеносна и убийствена стрелба, техника, експлозивност, поглед върху играта и най-вече… най-вече онази бясна енергия, която е характерна единствено за великите и не се интересува дали си в „Медисън Скуеър Гардън“, или в зала „Сливница“. Тя клокочи и кипи във всяка твоя клетка, движи те само напред и нагоре към коша и не ти позволява да повярваш, че можеш да загубиш. Но баскетболът е само част от историята, която държите в ръцете си.
По-маловажната. Жоро Младенов е много, много сложна личност. Невъзможен възел от противоречия, достоен за перото на великия Шекспир. Всeки силен сюжет има протагонист и антагонист.
В своя живот Георги играе ролята и на двамата. И това прави неговата сага безкрайно интересна. Много хора наричат характера му крив – аз го наричам сложен. Често твърдяха, че е избухлив, себичен и дори неконтролируем.
Но знаете ли, аз съм виждал подобни твърдения за хора като Джордан, Кобе, Баркли, Родман и ЛеБрон. Това като че ли е част от сделката, която великите правят с успеха. Няма как хиляди избягали от преизподнята демони да бъдат задържани само на игрището. Понякога някои от тях се изплъзват в живота и се опитват да рушат неговите структури.
И само най-силните успяват да ги построят наново. Това, че тази книга е написана в първо легендарно лице, означава, че именно великият Георги Младенов ще ви отведе зад тайнствената завеса на своя гений, за да ви разкаже неща, които знае единствено той. Ще научите например как и защо е отбелязал 150 точки в един-единствен мач. Ще се натъкнете на уникални притчи за Петрович, Обрадович, Сабонис, Галис и за нашите легенди Голомеев, Глушков, Цецо Антов, Везенков, Румен Пейчев и много, много други.
Ще прочетете за среднощно съревнование по стрелба в коша с Христо Стоичков, за саудитски принцове, известни политически фигури, торби с банкноти, сенчести личности, най-невъзможното казино в Африка и дори за кърваво покушение върху живота на великия баскетболист. Ефикасният преход от защита в нападение е сложна концепция в баскетбола, която Георги Младенов бе овладял до съвършенство. Проблемът бе в другия преход. Този към пазарна икономика, който бе овладян до съвършенство единствено от шепа корумпирани олигарси и който обрече цяла една генерация на мъчителна борба за оцеляване.
В тази обстановка на немотия, престъпност и хаос Жоро трябваше да играе баскетбол, да отглежда семейство, да намира пътя си в мъглата на една съсипана епоха. Така че това е и книга за премеждията на ежедневието, за натурата на предателството, за свързването на двата края, за родителската отговорност, за силата на истинското приятелство, за триумфите и отчаянието. Вярно е, чe баскетболът изпълнява една от главните роли в пиесата на Георги Младенов, но нейният голям драматург е ожесточеният мач между победите и загубите, който се води във всеки един живот, и чийто краен резултат зависи единствено от нас. Бъдещето е обречено да се превърне в минало…
но невинаги. Понякога бъдещето се превръща в легендарно минало. А то има навика да продължава да живее завинаги. Така че тази книга би трябвало да ви накара да усетите някои неща по същия начин, по който ги усетих аз.
Зала „Сливница” отдавна не съществува. Но дали наистина е така? Всъщност само постройката не съществува. Старият параклис на баскетбола си е все още там, където преди малко повече от много отдавна се натъкнах за пръв път на човек на име Бъдеще.
Тогава, без да подозирам, вече бях започнал да пиша този предговор, докато той летеше млад, неудържим и див между двата коша. Публиката бе затаила дъх, той вкарваше отвсякъде и тътенът от крясъкa му караше стените на онемялата „Сливница” да се тресат – истинския дом на гръмотевиците! Вижте, колкото и да е невероятно, някои бури са обречени да бушуват завинаги. Защо ли?
Никой не знае – има само теории. Може би, когато си изтъкан от положителни и отрицателни частици, напрежението става твърде голямо и единственият изход е освобождаването на неистова енергия. Светкавиците са постоянни, неуморими и изумителни. Така че бурята е винаги там – дива, опасна, загадъчна и пленително красива…
Едно от чудесата на природата. И ето че 9600 километра се стопяват и езерото Маракайбо вече е вътре във всяка купесто-дъждовна страница на тази изумителна история. Добре дошли… в бурята.
Иво Иванов
