След дългогодишна мъжествена борба срещу най-коварната болест угасна пламъкът на земния живот на ЕЛЕНА ПАМПУЛОВА -БЕРГОМИ. Отиде си от нас тъй рано, едва на 50 години, една родена шампионка и изключително мило създание. Този In memoriam e основан на моя очерк за нея в Алманаха „Тенис през три века“ и личните ми впечатления от Ели още от ранното й детство. «ТЕНИСЪТ МЕ КАЛИ И НАПРАВИ СИЛНА ДА СЕ БОРЯ ДОКРАЙ ЗА СВОИТЕ ЦЕЛИ»Тези думи на Елена Пампулова са наистина квинтесенция за твърдия характер, невероятен спортен хъс и силна амбиция за победа, които отличаваха по-голямата дъщеря на също шампионите на корта Емилиан Пампулов и Любка Радкова.
Качества, благодарение на които Ели достигна до 62-о място в света поединично и 38-о на двойки. Нейният девиз и до последния й ден на тази земя остана: «Никога не се предавай!»Разбира се, що се отнася до тениса, Елена Пампулова имаше едно голямо предимство. Мнозина наши добри ракети са деца на бивш състезател или състезателка, които ги тренират допълнително.
Семейната традиция е характерна за нашия спорт. Малката Ели бе обгрижвана обаче и от двамата си родители – шампиони. Освен от своята майка Любка (Буба) Радкова, шампионка поединично през 1974 г. и много пъти на двойки и смесени двойки.
тя попива най-доброто и от своя баща – майстора на спорта инж. Емилиан Пампулов, втория от четиримата братя на „тенис династията“ Пампулови. Емил е неколкократен студентски първенец и републикански шампион на смесени двойки през 1967 и 1968 г. в тандем с бъдещата си съпруга и майка на Ели и на по-малката й сестра Ани, Бубата Радкова.
Затова и нашият разговор тогава /през 2021 г./ с вече зрялата дама, но все още с момичешки вид, Елена Пампулова- Бергоми, самата тя майка на талантливото тенисистче Алекс Бергоми, започна именно с първите й стъпки на корта, с ролята на Емил и Бубата в нейното израстване като тенисистка и спортистка изобщо:С именитите си чичовци -близнаците Божидар и Матей Пампулови през 1976 г. Ели едва се подава над мрежата, но вече е с ракетка в ръце-Майка и татко винаги са ми били основните треньори. При това почти до 21-годишната ми възраст,(Б.
а.- Елена е родена на 17 май 1972 г.), когато започнах да играя за отбора на Германия. На тях, на тяхната всеотдайност и неуморимост дължа всичко за моето израстване в тениса.
В ранната ми възраст с мен се занимаваше главно моята майка. По-късно, когато вече бях на 13-14 години, започнах да пътувам по състезания повече с татко, а майка оставаше в България с по-малката ми сестра Ани. През 1986 г. с придружител баща ми направихме тримесечно турне в Латинска Америка, като играх в турнири в 10 страни, стигайки чак до Бразилия.
Без моите родители аз НИКОГА, НИКОГА нямаше да постигна добри резултати в тениса и успешно развитие като личност изобщо..В ранна детска възраст на два пъти за по 3-4 месеца посещавахме с моя баща и великото за онова време тенис училище на Ник Болетиери, което пое изцяло разходите ни по престоя и обучението там. Изключително съм благодарна и на моя кондиционен треньор Васил Райнов за физическите качества, които развих за професионалния тенис. Както и на Николай /Коко/ Ганчев, с когото тренирах в периода 1997-1999 г.
и заедно пътувахме по WTA турнирите. Той е син на известната наша тенисистка и бивша шампионка Диана Москова, много добра приятелка на майка ми и с Коко бяхме приятелчета още от деца. Неоценима за мен беше неговата подкрепа!- Чест ти прави, Ели, тази признателност към родители и треньори.
Едва 17-годишна ти стана през 1989 г. шампионка едновременно и на девойки и на жени ! Кои бяха обаче основните ти съпернички у нас и в чужбина ?-.
Основни съпернички тогава ми бяха Елизабет Николова и възпитаничката на хасковската школа Галя Ангелова. Играла съм и срещу по-малката от мен Маги Малеева (Б.а.- Магдалена е родена през 1975 г.
). През 1989 г., след като спечелих титлите поединично както при девойките –старша възраст, така и при жените, се хвърлих рано-рано в дълбоките води на професионалния тенис.В международните турнири мой основен съперник при девойките беше Моника Селеш, с която сме играли на редица финали, но тя беше тогава .
непобедима. Мерила съм сили също срещу испанките Аранча Санчес Викарио (от нея загубих) и Кончита Мартинес, срещу която повече аз побеждавах. Положителен ми е балансът и срещу моята връстничка, белгийката Сабине Апелманс, която през 1997 г. достигна до 16-о място в световната ранглиста.
Елена е шампионка на България за жени поединично през 1989 г.- Играла си много мачове в твоята състезателна кариера и е трудно човек да си спомня всички. Някои обаче са толкова драматични и паметни, че не може да избледнеят лесно. Например, някои твои срещи в България или с отбора на България…
.?–Да, спомням си първия мач и първия турнир в моя живот. Първия си официален мач спечелих с 6-0, децата играехме само един сет. Първият турнир, в който играх едва 8-годишна, беше за деца до 10 г.
на кортовете на БСФС, сега отново Софийски тенис клуб. На финала победих пловдивчанката Силвия Дишкова и силно изненадах майка и татко. За втори път ги изненадах, когато само на 10 години, се включих в републиканското първенство в зала до 14 г. и се класирах трета поединично, а на двойки станахме дори шампионки с Димитринка Бойчева.
За съжаление нямам особено добри спомени от участията си за България в Купата на Федерацията. За Fed Cup играх през периода 1990-1992 г. През 1990 г. нашият отбор (Галя Ангелова, Дора Здр.
Рангелова и аз) победи Филипините и Норвегия с по 3:0 (играят се два „сингъла“ и едно каре), но отстъпихме пред Австрия с 0-3 и Бразилия – 1-2. Следващите две години в състава ни отново се върнаха Катето и Маги Малеева, а третата ракета бях аз. Наложихме се на два пъти (1991 и 1992 г.) над Унгария, също и над Румъния, но понесохме загуби от САЩ и Австралия.
След като се омъжих за германския тенисист и спортен деятел Аксел Вагнер, от 1993 г. вече започнах да играя за Германия. ….Основна съперничка на Ели при девойките на международния корт е Моника Селеш /вдясно/, с която играят и много финали- „Бойното ти кръщение“ на професионалния международен корт е твърде рано, още през 1988 г
., именно с фланелката на България. Имаш ярки успехи както на индивидуални турнири, така и на отборни първенства, още при девойките. Кои от тях са най-значими за теб?- В паметта ми се е запечатало световното отборно първенство за девойки до 16 г
. в австралийския град Пърт. Капитан на българския отбор бе моята майка Любка Радкова, аз играех първа ракета, Галя Ангелова – втора, а първа резерва беше пловдивчанката Светлана Кривенчева. След дълго пътуване през ноември 1988 г. от хладна София кацнахме, пребити от умора, в горещия Пърт само един ден преди състезанието
. Плюс това се играеше на …трева. Беше вече времето на безпаричието. Ние дори нямахме еднакви анцузи, за да бъдем с надпис „България“ на гърба
.Въпреки това в първия ни мач победихме най-неочаквано силния отбор на САЩ с 2-1. Аз спечелих моя „сингъл“, с Галя надиграхме на двойки тандема на САЩ. Истинска сензация ! В следващия кръг се наложихме над още един отбор, но не си спомням, кой точно
. На четвъртфиналите се изправихме срещу ФР Германия и отново …победа с 2-1. Аз пак грабнах моя „сингъл“ и двойките с Галя Ангелова с 2-1 сета. Невероятен успех за пристигналите последни, абсолютно неаклиматизирани и дори леко „опърпани“ български момичета
. В много оспорван полуфинал отстъпихме на Аржентина с 1-2. Тогава аз победих намиращата се на първа позиция в ранглистата на „страната на Виляс и Сабатини“, аржентинка Кристина Теси в трисетов двубой. Също в три сета обаче този път отстъпихме с Галя много драматично двойките, а с това загубихме и срещата. В спора за бронза срещу Япония бяхме вече с изцедени сили и паднахме с 0:3
. Четвъртото място в света беше обаче за нас, момичетата от малка България, голям успех….Неповторимо и незабравимо изживяване за мен беше участието ми в Олимпиадата в Барселона през 1992 година. Особено да крача гордо зад родния трибагреник при откриването на Игрите на олимпийския стадион.
Ние, трите – Катето и Маги Малееви и аз, бяхме единствените български тенисисти на Олимпиада-1992 в Барселона. Естествено с „фланелката на България“ (условно казано) постигнах и първите си индивидуални успехи на международния корт при момичетата и девойките. Ще спомена само трите си медала от европейски първенства за подрастващи, две пети места на световното за деца „Ориндж боул“, класирането ми в Топ 6 на „сингъл“ и дори за известно време №1 на двойки в ранглистата на ITF за девойки до 18 г., макар че тогава бях едва 15-годишна.
– Професионалната ти тенис кариера започва много рано, но и доста рано …приключва, още преди да навършиш дори 30 години?! Кои „жалони“ по своя състезателен път би обаче откроила?- Да, трябваше да се разделя с професионалния корт заради поредица от травми твърде рано –през 2001 г.
,едва на 29 години. Имах сериозна контузия на Ахилесовото сухожилие, а през октомври 1999 г. се наложи и операция. Моят връх бе изкачването до 62-о място в света поединично и 38-о на двойки.
И двете ми най-добри класирания в ранглистата на WTA постигнах през септември 1996 г.По този път нагоре наистина имаше важни „жалони“- победи в турнири при жените и съответно победи над сериозни съпернички. Естествено най-известна е победата ми в турнира от „тура“ на Женската тенис асоциация (WTA) в Сурабая (Индонезия) през ноември 1994 г. Точно през тази година никак не ми вървеше дотогава.
Тренирах упорито, но успехът така и не идваше. Отчаях се до сълзи. Това страшно учуди и моя (първи) покоен съпруг Аксел Вагнер, който ме знаеше като много упорита и уверена. Тръгнах за Индонезия с празна кошница, а се върнах с две титли.
Първо спечелих „подгряващия“, но доста силен, ITF турнир в Джакарта, а след това грабнах и WTA титлата в Сурабая. При много тежки климатични условия надиграх на финала японката Ай Сугияма (Б.а. -По-късно Сугияма достига до №8 поединично в световната ранглиста и дори оглавява класацията при двойките).
Този мой успех се оказа за съжаление единственият WTA на „сингъл“ в професионалната ми кариера. И все пак с него станах единствената българска ракета (при мъжете и жените) към онзи момент, освен сестрите Малееви, завоювала шампионска титла от най-високия ранг професионални турнири.Почти четири години по-късно, през август 1998 г. се класирах на финала поединично на WTA турнира в Сопот (Полша), но отстъпих в три сета на словачката Хенриета Надьова.
Впрочем Хенриета съвсем не беше случайна тенисистка. Тя завоюва девет титли на „сингъл“ в тура.„Жалони“ в пътя на всеки професионален тенисист са и участията му в четирите турнира от „Големия шлем“. В тях съм достигала до третия кръг в основните схеми на Уимбълдън и Откритото първенство на САЩ и три пъти до вторите кръгове на „Ролан Гарос“ и в Австралия.
Радвам се, че последната ми активна година на „големия“ корт – 1999-а, беше и своеобразен връх за мен и в турнири от „Шлема“ с вторите кръгове в Мелбърн и „Ролан Гарос“ и трети кръг в „Мека“-та на тениса –Уимбълдън. Ще спомена и 12-те ми титли на „сингъл“ в турнири от веригата на Международната федерация по тенис (ITF), в които на финали преодолях и такива имена в нашия спорт, като Пати Шнидер (Швейцария) и Анна Смашнова (Израел).Като „жалони“ аз възприемам и някои „паметни“ загуби, които са се запечатали дълбоко в съзнанието ми. Например, на престижния WTA турнир в Хамбург се изправих в първия кръг срещу Аранча Санчес.
Водех я с 6-5 и 30-0 в третия сет, но накрая …загубих в тайбрейк. Това беше един от най-добрите мачове в моята кариера. Аранча беше в разцвета на силите си и после на финала на същия турнир се наложи лесно в два сета над самата Щефи Граф.
Подобен горчив хап преглътнах впрочем и още като девойка на Европейското първенство до 16 години. На полуфиналите отстъпих пред австрийката Петра Ритер с 1-2 сета, след като бях убедително напред в резултата – 6-1 и 4-1 гейма във втория сет, но ….А бях отишла на това първенство с ясната цел да стана европейска шампионка?!- Ели, ти беше еднакво добра и от основната линия и на мрежата, но предпо-читаше атаката, имаше сигурни и добре пласирани волета
. Затова изпитваше видимо удоволствие от играта на двойки. Кои успехи на каре цениш най-високо?- Обичах много да играя двойки. Имах добри партньорки в лицето на Олга Лугина (Украйна), Ева Мартинцова (Чешка република), германките Барбара Ритнер и Анке Хубер
. С Олга спечелих и първата си титла в турнир на WTA – във Варшава през септември 1996 г. надиграхме в три сета силния тандем на Александра Фузай (Франция) и италианката Лаура Гароне. Също с Олга поднесохме голяма изненада на Уимбълдън, когато отстранихме още в първия кръг аржентинската звезда Габриела Сабатини и нейната сънародничка Мерседес Пас. Три финала в Тура на WTA (един от които победен) съм играла на двойки и със силната чехкиня от Бърно Ева Мартинцова
. С нея грабнахме титлата в курортния град Кноке-Хайст (Белгия) през август 1999 г.И нещо любопитно, победителки на „дъбъл“ в турнир от WTA станахме и с една …българка – варненката Павлина Стоянова. В Палермо през юли 1998 г
. се наложихме убедително в два сета над австрийката Барбара Шет (Б.а. – сега тя стана още по-популярна покрай коментаторското си „дуо“ с Матс Виландер по ТВ Евроспорт) и вече споменатата от мен Пати Шнидер. Любопитно, защото с Павлина сме единствената досега българска двойка след сестрите Мануела и Катерина Малееви през 1985 г
. в Индианаполис (САЩ), която завоюва WTA титла. На следващата 1999 г. Павлина се омъжи за новозеландец и вече под фамилното име Нола достигна през 2001 г. до 68-о място на „сингъл“ в световната дамска ранглиста
.Така с три титли и пет пъти финалистка в турнири на WTA се изкачих до № 38 в ранглистата на двойки през доста успешната за мен 1996-а……….- Да играеш често двойки ти се е налагало впрочем и малко по-късно, когато вече играеше за Германия, както за ФедКъп, така и в Бундеслигата, нали?
-Да, след като се омъжих през 1991-а за германеца Аксел Вагнер (Светла му памет!), представител на „Пума“ и един от основните отговорници на компанията за връзките й с тениса, от 1993 г. започнах да играя и за ФР Германия. От 1997 до 1999 г.
бях включена в силния отбор на страната за ФедКъп (сега вече Били Джийн Кинг Къп) заедно с Анке Хубер (вечно втората ракета на ФРГ след легендарната Щефи Граф), Барбара Ритнер, Андреа Глас и др.Няма да забравя паметния ни мач в края на април 1999 г. в Хамбург срещу Япония за ФедКъп във Втора световна група. Трябваше ни задължително победа, за да играем на следващата година в елитната Световна група.
Първия ден загубих мача си на сингъл. Проблематично беше участието ми във втория сингъл (през 1999 г. играехме по формата на Купа „Дейвис“ –четири мача поединично и едно каре). Казах си: „Затова ли си тренирала толкова години?
Понасяла си толкова лишения. За да се откажеш сега! Не, в никакъв случай! Това няма да си ти!
„. Излязох на корта максимално мобилизирана под звуците на избрано от мен „парче“ на AC/DC и като че ли ми бяха израснали криле. На корта просто се раздадох и победих в два сета японката Михо Саеки и донесох победата за ФРГ. Публиката ликуваше, отборът ни направи тур за овации на централния корт в Националния тенис център на „Ротенбаум шосе“ в Хамбург, спортната преса гърмеше.
От Бундеслигата са моите най-хубави тенис спомени през 90-те години. Играех за суперотбора на Хайделбергския тенис клуб. Три пъти последователно (1995-1997 г.) станахме шампиони на ФРГ.
Бях рамо до рамо на корта с Анке Хубер, чехкинята Хелена Сукова (с нея играехме двойка и печелехме наред), Зилке Майер и др. Продължих да се състезавам в Бундеслигата от клуба „Дюселдорф – Бенрат“. С него грабнахме отборната шампионска титла на Германия през 1999 и 2000 г. В тима бяха също Барбара Ритнер (с нея играехме много успешно на двойки), Андреа Глас (съотборничка във ФедКъп от 1999 г.
), испанките Гала Леон и Руано Паскал, австрийката Марион Марушка. В Германия се изявявах наистина доста силно както за ФедКъп, така и в Бундеслигата. Затова и бях номинирана да представям страната и на Олимпиадата в Сидни (Австралия) през 2000 година. За съжаление тежката травма и операцията ме лишиха от възможността за втори път (след Барселона -1992) да дефилирам на тази най-голяма спортна проява в света.
–Професионалните тенисисти като теб след приключването на състезателната си кариера стават треньори, мениджъри, спортни деятели, но така или иначе сядат отново до корта. Ти обаче седна в… банковия офис! Как взе това решение и доволна ли си от радикалната промяна?
– След края на кариерата ми през 2000 г., реших да потърся нещо ново. Исках да докажа и на самата себе си, че съм способна на нещо повече, отколкото да тичам цял живот след една жълта топка. По случайност, а може би и съдбата имаше пръст, изникна възможност да отида в Цюрих и да започна да следвам финанси и икономика.
Беше ми много трудно в началото. След 11 години привилегирован живот на професионален тенисист седнах отново на „учениче-ската“ скамейка.Трябваше хем да уча, хем да работя усилено, за да се доказвам в чужда тогава за мен държава пред хора с много различен от нашия манталитет. И особено в тяхната „светая светих“ – финансите и банковото дело, които се считат за „мъжки свят“.
Аз обаче успях! Работих последователно в двете най-големи и известни банки на Швейцария – ЮБиЕс и Креди Сюис. В Креди Сюис дори оглавих дирекцията за Балканите с над петима колеги екип. В банковите среди срещнах и сегашния си съпруг Кристиян Бергоми, също любител на тениса и на спорта изобщо.
Оженихме се през 2006 г., а през 2008 г. се появи на бял свят и любимият ни син Алекс. Естествено приоритетите ми се промениха…
– При такава тенис „династия“ като Пампулови , с баба Любка Радкова –носителка на общо 15 шампионски титли в България и майка с класации в Тор 100 на WTA, както на „сингъл“, така и на двойки, е ясно , че „кръвта не може да стане вода“, но все пак напредва ли и малкият Алекс в тениса?- О, да! Майка не само отгледа Алекс, но и започнаха да играят тенис у дома в …хола, когато Алекс беше само на 2-3 годинки.
Тя започна и първа да го тренира и води по тренировки тук, в Цюрих. Сега аз основно се занимавам с него на корта, което изобщо не е лесна работа тук, в Швейцария. По турнири както в страната, така и в чужбина, с Алекс пътува главно моят татко инж. Емилиан Пампулов.
Дядо и внуче много се разбират и им доставя удоволствие да ходят заедно по състезания.Роден през 2008-а, Алекс стана номер 3 на Швейцария в своята възрастова група, до 12 години и е в националния отбор на алпийската страна. Дори в зимните отборни първенства на Tennis Europe през 2020 г. Алекс Бергоми игра като втора ракета на „сингъл“ и в двойките.
Постигна вече успехи и на международния корт, като например в Chamipons Bowl в Умаг (Хърватия) или на TenPro Junior Tour, където игра като 10-годишен,а и в края на 2019 г. в групата до 11 г. с отбора на Швейцарската конфедерация. Нескромно е като майка да го кажа, но Алекс притежава талант за тенис, той е много по-спокоен от мен и много го обичат на кортовете.
Говори вече и четири езика. С българския израсна още като бебе, защото всички ние: баба му, дядо му и аз му говорехме само на български. Италиански знае от своя баща Кристиян и неговото семейство от Лугано, а немски и английски – от децата и училището в Цюрих.Три поколения тенисисти: дядото инж.
Емилиан Пампулова, малкият Алекс Бергоми и неговата майка Елена-И все пак предполагам, Ели, че Алекс не е единствената ти връзка с тениса сега. Не може да си загърбила съвсем старата си любов – тениса …..- Разбира се, че не! Дори покрай банковите ми ангажименти към известни тенисисти, ходя по тенис турнири и все още се движа в международните тенис среди
. Продължавам да играя по малко тенис, поддържам форма и през изминалите години съм участвала в турнири и благотворителни мачове. Заедно с моята добра приятелка Мириам Кенде създадохме германската компания M&E Premium Consultung GmbH (ООД). Мириам е също бивша професионална тенисистка, представлявала е ФРГ във ФедКъп през 1984 и 1985 г. Целта ни е да подпомагаме млади талантливи играчи с нашия дългогодишен богат опит в света на тениса, а така също и с ценни за тях контакти
. През 2018 г. организирах в моята Родина тенис турнир за деца – част от международната верига Chamipons Bowl. Просто искам да подпомогна с каквото мога детския тенис в България. Защото на мен лично тенисът ми даде много
. На него дължа всичко, отвори ми много невероятни възможности и врати в живота! Ако мога да върна времето назад, то бих направила всичко отново по същия начин. С едно малко изключение – да не вземам нещата толкова на сериозно и особено …загубените мачове
. Да бъда малко по-спокойна! Бих казала като Едит Пиаф:“Не съжалявам за нищо!“ Не съжалявам за нито една капка пот, пролята на корта! Имах прекрасно детство по кортовете, научих много в живота и това ми помага да се справям с трудностите и до ден-днешен
. Тенисът ми помогна да доразвия своите качества, кали ме, направи ме силна, с воля да се боря докрай за своите цели. Моят девиз и до днес остава: „Никога не се предавай!“***** ***** ***** ****И на този свой девиз Елена Пампулова – Бергоми остана вярна до своя ден последен в швейцарската болница – 19 април 2023 г. Тя не се предаде и дълги години упорито се бореше срещу най-коварната болест
! Царство ти небесно, мила ни Ели!!!БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ
