Името ми е Димитър Донев, на 25 г., и съм съдия международна категория на ITF от вече 8 години. Тази кратка статия е вдъхновена от участието ми като съдия в световното отборно първенство по тенис за хора в инвалидни колички (2019 BNP Paribas World Team Cup), което се проведе на Тенис център Рамат Ашарон в Израел. Имал съм честта да съдийствам на всички нива в тениса.
Видял съм и най-добрите, и най-лошите страни на този спорт и мога да разкажа много истории, но не бях чувствал нуждата да споделя някоя от тях – досега. Затова ми позволете да опиша размислите си върху тази вдъхновяваща история за силата на човешкия дух и как тенисът може да носи цел и радост на хората.През месец май хора с увреждания от цял свят се събраха, за да споделят заедно една седмица тенис и да определят носителя на титлата световен шампион. Тези, които не са гледали тенис за хора в инвалидни колички, мога да ги уверя, че този спорт е също толкова вълнуващ, колкото и нормалния тенис, но както ми каза един мой добър приятел, през тази седмица не става въпрос за тенис, а за нещо много повече.
За да разберете защо това състезание беше толкова специално, нека ви представя някои от участниците. Като Ноам Гершони, чийто хеликоптер Апачи пада от височина 1500 метра през 2006 г. Той по чудо оцелява, започва да играе тенис като част от рехабилитацията си през 2007 г., а 5 години по-късно печели на Параолимпийските игри в Лондон златен медал поединично и бронзов на двойки със своя партньор Шрага Вайнберг.
Сега той пътува по света и изнася лекции, а в свободното си време учи доброволно на математика деца в риск. Лукас Ситхол от Южна Африка, който губи 3 от своите крайници в ужасяващ инцидент като дете, става шампион в Големия шлем и сега пропътува половината свят, за да представя своята страна. Стремежът му е да среща различни хора, да се учи от чужди култури и да носи новите познания обратно в своята родина, където в свободното си време създава музика. Би било пропуск да не спомена и юношеските отбори, чиято страст и всеотдайност към спорта са заразителни.
А това, което всички участници в първенството притежаваха, беше необикновено спокойствие и позитивност, позволяващи им да се радват на времето си на кортовете и около тях. Това отношение към спорта и идеите, които то представлява, са и основната причина да пожелая да споделя опита си.Като съдия мога убедено да кажа, че това беше едно от най-тежките ми състезания по отношение на часове, прекарани на корта. Мачовете бяха дълги, времето поставяше изпитания, всички бяха уморени.
Въпреки това през цялото време се усещаше чувството на спокойствие и нормалност, което беше много по-силно от всяка негативна емоция. Вследствие на това от церемонията по откриването до последния удар в първенството ние имахме чудесна надпревара с изключително малко проблеми. И тук идва въпросът: кое беше нещото в това състезание, позволило на всички да се наслаждават на спорта и да спазват принципите на спортсменство и толерантност повече, отколкото на всяко друго събитие, на което съм присъствал (включително на Олимпийските игри, основаващи се на принципите на равенство и толерантност)? Има два отговора.
Първият е, че хората с увреждания не са толкова обременени от своето его, колкото останалите, и това им позволява да са по-смирени и по-мили в поведението си. Необходимата промяна в разбирането кое е истински важно, когато човек е физически ограничен, създава търпеливи, спокойни и винаги усмихнати личности. Тази нагласа може да бъде толкова заразителна, че в крайна сметка създава балон от позитивност. Вторият отговор може да бъде намерен не в хората, а в самия спорт.
Тенисът може да бъде използван като средство, което да ни носи цел, общност и позитивен поглед върху живота. В модерния тенис този важен факт често е изместван от амбициите за успех, но докато в самата амбиция няма нищо лошо, тя не винаги носи щастие, докато общността, другарството и спортсменството го правят. Как разбрах това? Като гледах лицата на тези хора, те принадлежаха там, на тенис корта, като приятели и противници, като човешки същества, щастливи.
Те разбират, че в крайна сметка целта на времето ни на тази земя е да си помагаме един на друг и да се радваме на живота, да се усмихваме повече и да споделяме опита си един с друг. Тези хора бяха просто вдъхновяващи.Защо пиша това? Отговорът е лесен – защото тенисът е чудесен спорт, който много често е игран по погрешни причини.
Съревнованието трябва да бъде жестоко, но то не трябва да взима преимущество върху поведението и основните принципи на спорта. Предполагам, че искам да мотивирам хората да погледнат на тениса, а и на живота от нова перспектива – такава, каквато ми бе показана на мен от героите, играли в Израел за своите страни. Бих искал този спорт да бъде използван като средство, което да помага на децата да израстват с признателност към спорта, докато изграждат приятелства за цял живот. / БФТ
